Демоните ми жужат

Когато затворя очи

Чувам, усещам, трептя

Под бездиханен шепот приклещена

Костите по моето тяло трошат

И напомнят

За нощи дълги, мрачни и пошли

Ръцете извиват

Гръбнакът превиват

Искат от мен да призная

Че с тях настъпва за нас Рая

Обещават, че няма спасение

В слънчев лъч, на ключ разстояние

В лунно видение, светло сияние

Облян в светлина, затваряш очи

Но те са пак там, не ги виждаш

А чуваш.

И те са пак там, дори да се боря

Дори когато очите затворя

Завинаги ще са пак там,

В задната стая на хартиеното съзнание

Подигравайки се на това лесно създание.

Полунощ ?

Попитаха ме какво се случи. Мисля, че най-логичното обяснение и най-простият отговор е следният: Сесията ми приключи. Внезапно осъзнах, че това да пиша с какви мисли изпращам отминалия ден и посрещам новия, е било просто опит да се разсея от обсебващите мисли, свързани с изпитите ми. Които обаче вече свършиха. Доста успешно, смея да твърдя.

Друга причина да ангажирам себе си и вас с мисли за това какво си мисля, вероятно може да се яви липсата на муза. Опитвах да си разджучкам мозъка си, да го накарам да взима резки завои, да обмисля и моделира. Да структурира и изказва, дори да вижда нещата такива, каквито... е, каквито искам да станат. Защото това беше един мъчителен writer's block.

Свърши вече. С което, както и този пост цели да ви съобщи, полунощите ми спряха да ме ангажират психически. Остава ми доста по-малко време да се замисля за това колко стремглаво падам по черната спирал към апатията. Затова нека изясня, че постовете ще стават все по-рядки, само ако искам да ви споделя нещо наистина важно и достатъчно кракто, за да не спечели вниманието на другия ми блог.

Върху който, след като стана дума, ще се съсредоточа повече. Както и ще обръщам повече внимание на книгата си. I'm back in business, baby. ;)

Полунощ 24

Това е неприятна болка вляво. Странно далечно пулсиране, изпращащо тръпки по цялото тяло. Кара челюстта ти да се стяга, а очите да сълзят. Образите се размазват, покрай буквите пада сянка. А кожата гори. Докато накрая не можеш вече да сдържаш сълзите си.

Молех се да не ме заболи глава. Дръпнах дявола за опашката. Мозъкът ми вече е дроб... смлян. Pain, I’m making you go away.

Полунощ 23

Photoshop.
I'm no longer good at it.

Полунощ 22

Случи се най-шантавото нещо. Разсмях се като идиот на обява за работа като дистрибутор на лубриканти. И ме вдъхнови да раздам малко усмивки, доставяйки си душевен мир. Не се стеснявайте, докато още съм в настроение. Че после ще е късно и ще си ги ползвам усмивките само за себе си. А сега искам всички да са щастливи и радостни като мен в онзи шантав момент.

В замяна на изпълнено желание или направена услуга, искам само бира. :D

So, make a wish.

Полунощ 21

преди малко осъзнах, че днес е било свети валентин
пореден ден, тъп ден, чак е тъжно
но последният час е сладък
промяна, идвай вече.

обичам те. ♥
<7

Полунощ 20

I'm dying to bang the old king, because of his looks.

Also. Exam Results. :D Толкова съм съксесфул, че ще се почерпя с кафе и ще продължа да пиша книгата си, подсвирквайки си.

Полунощ 19

Ще изпиша тъгата си.

Някой ден. Цялата.

Ще ни удавя.

Полунощ 18

Мина и замина. А аз бях прекалено заета с тракийски съкровища и гробници, да пея и танцувам на фона на Blue, Elton John, Bon Jovi и много други, стъпила на върха на света, балансираща върху диван на колелца. Бях заета да живея и да обичам, да обичам музиката, живота и приятелките си.

Да мисля за любов, усещания и щастие. И да ги чувствам.

Полунощ 17

Губя музата си. Желанието да мисля, да мечтая, да си въобразявам. Въображението ми е грохнал побелял старец, тропащ с марковия си бастун по стените на мозъчната ми кутия. Толкова сиво и еднообразно е ежедневието ми, че ми е омръзнало от него. Сесията направи от мен отшелник. И повече няма да й бъде позволявано.

Ще си върна въображението, отново ще заблести като среднощно слънце в мрака на съзнанието ми. Ще го съхранявам под стъклен похлупак, но няма да го лишавам от свобода и въздух. Просто ще получава специални такива. Ще го подхранвам, ще се грижа за него, ще развивам. Защото иначе животът ми дупка.

Оплакване - изказано.

Полунощ 16

Все някога щеше да се стигне и до тук. Беше ясно. И нямам предвид номера на нощта, а съзнателното забравяне, че трябва да пиша тук. Тръгнах да затварям лаптопа без дори да се замисля. Е, явно съм се замислила за секунда и зрънцето съмнение, че има нещо недовършено, несвършено, покълна и избуя като плевел.

Нямам какво да ви кажа тази вечер. Разговорите проведох с истински хора, а не с предполагаемите си читатели. Благодаря за вниманието.

Полунощ 15

Отдавна не се бях будила в такова добро настроение, което успява да се задържи и до този момент. Познатият преход от вчера в днес. Наистина трябва да спра да повтарям това. Звучи малко обезпокоително.

Ениуей, мисълта ми е, че не чувствам зимата вече толкова ужасно тук. Днес се върнах към онова събитие на 2011, което ме доближи една стъпка по-близо до пълно щастие и себеосъществяване. Концертът на Whitesnake в София. Беше магическо и ще продължи да съществува в съзнанието ми като едно от най-невероятните неща, които са ми се случвали. Понякога се чудя наистина ли се случи и после се сещам за всичките 24 часа никакъв сън, тълпата, непознатите, с които се сприятелихме и Дейвид Ковърдейл с българското знаме в ръце. Приятен жест.

В момента си мисля как искам да го преживея отново, и отново, и отново. И как бъдещите събития в живота ми ще трябва да се постараят зверски, за да надминат онази вряща и кипяща юлска нощ под звездното небе на Армията.

Също така, вече знам сигурен и гарантиран лек срещу летаргията и начин да почувствам лятото по-близо, по-тук - дискографията на Whitesnake.

Полунощ 14

Напоследък съм постоянно изнервена. Вероятно от многото кофеин, може би заради сесията и ученето, или пък липсата на човешки контакт. Има едно нещо, което ме успокоява. Изненадващо, не са цигарите.

Книгите. Имам жестоко много за учене, но днес, когато си откраднах време за четене и играене на игри, бях наистина спокойна и доволна. Приключих едната книга, започнах другата. И сега знам само, че когато се събудя, ще страдам по вчера, ще искам пак да го преживея. Усещането да има къде да избягаш, особено ако харесваш мястото, в което си се гмурнал лудешки, е невероятно. Искам да живея в библиотека и да стана читател по професия. Прекрасно е.

Връщам се между редовете.

Полунощ 13

Фаталната.
Нека е все така прекрасна.
Аз съм изморена.
Искам само да й се предам.

Полунощ 12

Утре, т.е по-късно днес, имам проклет изпит по микроикономика. Изчетох толкова много терминология и теория на английски, че вече ми се гади. Не веднъж си зададох и въпроса 'ЗАЩО' записах това да следвам... Това е едно от нещата, за които малко съжалявам.

Защото в момента мечтая само да седна с цигара между устните и да пиша. Докато пръстите ми се схванат, спре ми тока, свърши ми химикалката, изпочупят ми се моливите. Докато мастилото ми свърши, а свещите издъхнат. Защото писането винаги ме е привличало, толкова е красиво да изливаш думи, в които кодираш парченца душа.

Привлича ме може би една идея повече от математиката. Прости ми, любима.

Полунощ 11

Разпадам се. Имам огромни кръвоизливи. Получават се нещо като яйца на очи с червен пипер. И съм гладна, но ми е прекалено студено да стана и ще се помотая още малко преди това. Колкото да допиша.

Тази вечер се чувствам изключително непродуктивна. Затънала съм до уши в микроикономика и скучни работи. И после се изписах. То си идвало от самосебе си. Но засега батериите ми свършиха.

Полунощ 10

Това е десетата нощ, в която ви споделям мислите си. Предполагам за това и сами можете да се досетите. Надигнах се по възглавницата с девствения ентусиазъм на приключенец в тропическа джунгла, и след това се замислих какъв е смисълът да ви обяснявам какво ми се върти в главата на прага м/у вчера и днес.

Оу, забравих, че бях твърдно решена да го правя всяка вечер. Понякога пропускам да обмислям колко време няма да ме мързи да поддържам дадена дейност. Но тъй като така или иначе вече отворих страницата и изписах толкова ...'много', ще ви кажа какво се върти из главицата ми. И защо е там.

Гледам "Дневникът на едно пиянде" или казано както си трябва - The Rum Diary. Първоначално си казах: 'Поредният филм с Джони Деп, върху който Джак Спароу хвърля своята сянка.' И се оказвам изключително права след първата половина. Но ще го догледам. Защото лъха на романтика. 60те години, Пуерто Рико. Алкохол и смешни автомобили, задимени редакции на вестници и тесни входови алеи. /може би няма такова нещо, но трябваше да кръстя някак пряката, в която свиваш, за да си влезеш вкъщи, а отгоре се вият множество простори с прани гащи/ Изглежда романтично по един особен начин да живееш в абсолютна дупка, да нямаш телевизор и да гледаш в този на съседа отсреща през бинокъл. И да си нереализирал се писател, който пише хороскопите в затъващ вестник. Да не забравяме и момичето.

Изключително много харесвам такава атмосфера, затова смятам да се насладя на филма до края и след това да изградя мечтите си върху него. А по някое време ще прочета и книгата.

Полунощ 9

Художниците ухаят на парафин.
Не знам защо тази реплика продължава да звучи толкова еротично, колкото беше прозвучала в съня ми от снощи. Този път очаквам с нетърпение сънищата си.

Полунощ 8

Страх. Страх ме е. Страх ме е да заспя. Снощи сънувах два изклюително ужасни начина да умра. Наистина си беше полунощ в градината... на злото, гротескното. Простреляха ме. Усетих болка, топлина и ужас. Усетих, че умирам, но не можех да се събудя. Или по-скоро не исках да се събудя. Исках да докажа, че не мога да умра в съня си. Залитнах, паднах, претърколих се и посегнах да набирам номер, опитвайки да се изправя. Мястото пулсираше, задушавах се. Отново политнах към земята, но точно преди да се сблъскам с нея, се събудих.

Отне ми време да заспя отново, защото чувствах съвсем реална болка в гръдния си кош. А когато заспах, пак умрях. Водата беше бурна, мътна и пенлива, тюркоазено зелена, с отенъци на пясък и ръжда. Силните вълни ме обръщаха на дъното, докато накрая на ме заринаха с пясък. До лицето ми имаше плътна преграда, не можех да движа ръцете и торса си. Изпитвах ужас, а водата и пясъка притискаха сетивата ми. Задушаваха ги. Очевидно не бях мъртва, когато се озовах на брега на това безмилостно море. Но имаше надпис 'В памет на...' Бяха ме обявили за мъртва. Не искаха да повярват, че съм жива. Гадеше ми се.

Не искам и тази нощ да сънувам такива неща.
Страх ме е да заспя.

Полунощ 7

Star Wars.
Prequel.
Now.

Полунощ 6

Мина в сънища, които не бяха толкова тежки. По-скоро беше просъница, но не помня какво точно ми се присъни. Май си мислех как си мисля нещо. Общо взето занимавах мозъка си, за да не заспя окончателно. А толкова го исках. След цял ден ходене по-мъките, единственото, за което мога да си мисля, дори в момента, е как жестоко се справих на първия си изпит, по математика. Откривайки началото на сесията с висок старт. :д

Но тъй като продължавам да мисля как искам да спя и да не се събудя до обяд, ще приключвам. Спи ми се и мисля, че ви го изясних. :д И ще спя щастливо, както отдавна не бях. :д

Полунощ 5

Полунощ е и си мисля за това как нямам интернет. Вероятно не достатъчен дори, за да публикувам този пост. Мисля за това как избра да спре, точно в навечерието на най-стресиращото събитие в живота ми за последните месеци. Утре сутрин е писменият ми изпит по математика, за който се моля само да взема. И сега съм луднала. А нямам интернет, чрез който да се разсейвам активно. Четенето ме подлудява допълнително.

Тази нощ определено не ми е нощ. Обладала ме е мисълта, че ще се проваля с гръм и трясък по-късно днес и това кара кожата ми да настръхва, косата да се изправя. Не съм свикнала с провали, а се намирам на ръба на такъв. Свръхчувствителна съм, дразнят ме неща, на които досега не съм обръщала внимание. Като например специфичен звук, издаван от лаптопа ми, дори не чак толкова натрапчив. Трябваше да си пусна печката, за да го заглуша, че да не ме подлуди. Тази нощ мислите ми наистина профучават през главата ми като бърз влак през малка гара. И не мога да ги спра. Това ще бъдат едни много тежки малки часове.

Полунощ 4

Леле. Толкова се бях отнесла, че за малко да забравя. Полунощ 4. Малко бъбъл шуутър и рехави мисли за писма. Преди време, една приятелка се беше тръшнала, че иска писма, писани на ръка. Е, искам същото. Необяснимо е защо прекрасно изкуство като писането на писма е забравено. Докосването на хартията, мирисът на мастило, мастилените петна по върховете на пръстите и кокалчетата. Скритите символи, които оставят между думите. Леле, наистина съм се замечтала. Искам писмо. Обещавам, че и аз ще върна такова.
В този ред на мисли, присещам се, че някога имаше човек, който искаше да общуваме не в реално време. Чрез имейли. Един вид писма. Ако този човек прочете това някога, искам да се извиня за несериозното си отношение. И нека ми пише. Аз се притеснявам да го сторя първа, след като по моя вина комуникацията се разпадна. Имам навикът да не отговарям, когато нямам какво да кажа. Не зачитам "lol".

Та, това е, драги читатели. Тази нощ, вчера и днес, си мисля за писането на писма. Трябва да го сторя в скоро време.

Полунощ 3

Масаж.
Мисля за това през последните няколко часа. Рамената ме болят безумно много. Все едно някой ги е издърпал и е оставил ръцете ми да се поклащат. Едно такова празно усещане на безтегловност. Въздух. Чак ми прималява от болката. Вероятно се получи, защото цял ден вися приведена и изгърбена над отвратителните лекции по математика, в подготовка за изпита в понеделник. Ще ме съсипе, няма да приличам на човек след него.
Ако можеше на момента да ми се изпълни едно желание, то щеше да е някой да ми направи масаж. Нежни, и все пак твърди ръце да размачкат морния ми гръб. Да трият кожата ми, нагоре и надолу, докато усетя как започва да 'гори'. Да изпукат рамената ми няколко пъти и да ме оставят тотално разтечена и размазана в леглото. Имам нужда от масаж. Искам да се отпусна.

Не се и надявам утре да не ме боли. О, ще продължи да ме.

Полунощ 2

Дума на деня - Мечтателно.
Дума на вечерта - Мечтателно.
Дума на полунощ - Мечтателно.
И причината за това е невероятното количество сняг, натрупало в София. Навън цял ден не грейна слънце, но беше толкова светло, че очите ме заболяваха всеки път като погледна през прозореца. Красиво, но студено. Студено, но красиво. Накара ме да си мечтая за малка хижа с камина, вино и прегръдки. Да не говорим колко много ми се допуши от тези картини в главата ми. Но най-вече ме накара да се замисля за приятелите. Колко ми липсват, от колко време не сме се виждали заради глупавия университет и сесията. Искам скоро да се озова с любовите на живота ми на някой балкон, да пушим тънки лигави цигари и да се смеем на опиталия се да отвори бялото вино с мехурчета. Да, знам, че до вчера ми се пиеше текила с портокал и канела, но когато си мисля за моите момичета и уют, винаги е вино. Бяло. Със сиренце.

Казвам довиждане на вчера, здравей на днес, с мисълта колко съсипващо ми действа сесията. А изпитите ми тепърват започват. Дръж се близко бъдеще, бързам към теб.

Полунощ 1

Това е началото на обещания 'проект'. Каква е мисълта, с която ще напусна вчера и ще навляза в днес?

Пие ми се текила. Много текила. О, и ми се яде от онези големи хамбургери от по филмите. С гарнитура от картофки в голяма плоска чиния. И халба бира. И после текила. С портокал и канела. Няма нищо по-хубаво от прекрасния спомен за нещо, което най-вероятно ще преживееш отново скоро. Нямам търпение. И не е за вярване с какви мисли се разделям с вчера. Да не забравяме и ужасното количество лекции по математика, които колкото и да ги уча, сякаш не намаляват.

Май тази вечер не беше подходяща за размисли. Но има време за всичко. Сега съм гладна и продължава да ми се пие текила. Tequila, anyone? (:

Полунощ в градината на доброто и злото

Не става дума за филма. Всъщност ще започна кампания 'Мисълта, на границата между днес и утре'. Какъв е преходът в полунощ? Спокоен, буен, празен. Има голяма вероятност някои от нощите да ги проспивам или да нямам възможност да пиша, но ще се реванширам по повода. Тази вечер очаквайте 'сеанс' номер едно.

Не съм много сигурна, че мнозина знаят за това място и го четат, което ме кара да се чувствам спокойна. Но пък ще се постарая да го научите, защото няма да е интересно сама да си проследявам потока на мисли. Go figure. (:

Пък и няма само аз да се замислям, я.

На пътя

Имаш право на един провал.
Другото е на инат.