Полунощ 17

Губя музата си. Желанието да мисля, да мечтая, да си въобразявам. Въображението ми е грохнал побелял старец, тропащ с марковия си бастун по стените на мозъчната ми кутия. Толкова сиво и еднообразно е ежедневието ми, че ми е омръзнало от него. Сесията направи от мен отшелник. И повече няма да й бъде позволявано.

Ще си върна въображението, отново ще заблести като среднощно слънце в мрака на съзнанието ми. Ще го съхранявам под стъклен похлупак, но няма да го лишавам от свобода и въздух. Просто ще получава специални такива. Ще го подхранвам, ще се грижа за него, ще развивам. Защото иначе животът ми дупка.

Оплакване - изказано.